Възможно ли е един актьор да разпъва публиката на кръст и тя да е щастлива от това. Положителен отговор дава едно по-особено представление. В него  зрителите стават част от играта – петима дори получават второстепенни роли, а една дама има шанса да се почувства Жулиета, макар и не по Шекспиров модел.

Бойко Кръстанов е в сърцето на „Всички страхотни неща“, които се случват на сцената на Народния театър под негова „режисура“. И всичко, от първата до последната минута, е сто процента качествен театър, въпреки че прилича на добре отработена импровизация и на стендъп комеди, и на най-обикновено шоу.

Преди да влезе в ролята на Разказвача, Кръстанов прави своеобразен кастинг сред зрителите. И само минути след началото те вече влизат в роли. Един от тях ще е ветеринарът, на когото се налага да направи евтаназия с химикалка върху куче от шал, наречено Лай Юлий Цезар. Друг ще бъде бащата, който задава един и същи въпрос на своя син – Защо? Участват всички в залата, без изключение, тъй като преди да се настанят, те получават листче с номер и написани думички. И изненадите не спират до тук, но те ще са за онези, които отидат на театър…

И съвсем не на шега, освен че е будна през цялото време, публиката става свидетел на едно артистично предизвикателство, в което главният герой търси себе си, разголва душата си и минава през различни опори – от важните за него хора до конкретни знаци от миналото и настоящето. Така, той съставя списък с всички страхотни неща, едно от които е възможността да се облечеш като мексикански кечист.

Още един милиард други неща има в този списък, а оповестяването на всяко от тях е в унисон с емоционалната градация на главния герой и всички теми, през които минава. А темите далеч не сред най-леките…

„Всички страхотни неща“, в някаква степен, обръща представите и за актьора Бойко Кръстанов. От лекотата, с която поднася текста и придава на думите онзи уж небрежен акцент, премереният финес в поведението му по време на „кастинга“ до начина, по който общува с публиката и я кара да се чувства като едно от многото страхотни неща – всичко това заслужава продължителните аплаузи в края на представлението.

Двама британци – драматургът и режисьор Дънкан Макмилан и комикът-писател Джони Донахоу, са автори на текста, адаптиран на сцени в цял свят, както и за телевизия – от Ейч Би Оу през 2016 година. Владимир Пенев е режисьор на българската версия.

Бойко Кръстанов за „Всички страхотни неща“

За емоцията от първите представления пред публика, за неговия личен списък със страхотни неща, за любовта, за страховете му, за работа с режисьора-актьор Владо Пенев и за магията на театъра.

Доволен ли сте от първите представления пред публика?

– Аз принципно не мога да репетирам тази постановка без хора. Но едно е да си представяш нещата, друго е те да се случват. Определено е голямо предизвикателство. Но същевременно е много интересно за мен, защото досега нямам такива изживявания в театъра и толкова директно общуване с публиката. Дори тя да ми отговаря и аз да продължавам след нейните отговори. Уверен съм, че представлението ще става все по-добре и все по-лесно с опита, който натрупвам.

– Моят личен списък няма да се различава кой знае колко от този на разказвача в представлението. Нещата със сигурност ще са нематериални и някакви такива дребни, и които са вътре в мен,  не нещо имагинерно… Най-първото страхотно нещо в моя списък ще бъде… Владо Пенев (Смее се – бел. а.)

Даваме ли си сметка, че думата страхотен всъщност идва от страх?

– Хм, не се бях замислял, честно казано… Мислихме доста с преводача… (Оригиналното заглавие на пиесата е Every brilliant thing, българският превод е на Радослав Петкашев   – бел. а.) Тази дума ни се стори най-подходяща. Не сме мислели за корените.

А Вас от какво Ви е страх?

– Страх ме е… (Замисля се – бел.а.) Не знам… Като че ли, не е от някакви неща, свързани с професията. Може би ме е страх да не се държа зле с някого, когото обичам – да не го нараня, да не съм надменен, да не съм неблагодарен. Страх ме е от мен самия и от моите недостатъци.

Снимка:
БГНЕС

 Какво е любовта през погледа на Разказвача, който играете?

– Тя го спохожда твърде късно. И за него, със сигурност, е нещо много по-различно. Той казва, че децата на депресирани майки имат завишена чувствителност към стреса. А любовта неизменно води до стрес. Така че за моят герой любовта е била  много повече на живот и смърт. Самият факт, че идва толкова късно, също я прави неординерно изживяване.

За него да се влюбиш не е моментна прищявка, а нещо много сериозно и включва любовта с всичките грижи, които трябва да се полагат за нея и всичките усложнения, които тя носи – и радости, и болки…

Как се стигна до този моноспектакъл? Днес всеки актьор има моноспектакъл…

– Да, звучи някак си помпозно, когато се каже моноспектакъл… Още преди да изригне пандемията, аз познавах този текст и исках да го направя в Народния театър. Но аз не го приемам като моноспектакъл, защото това е един диалог. Дори публиката не е отделена, осветлението е общо. Идеята е и зрителите, и актьорът да се почувстват заедно – тук и сега, на едно място, без прегради.

Един диалог на една важна тема е хубаво да се случи, защото все по-рядко говорим на сериозни теми. Хубавото на тези пиеса е, че поглежда темите за депресията и за самоубийствата по-леко, през смях, през ирония.

Вече втора премиера в Народния театър е на принципа „актьор режисира актьор/и“?

– Аз исках да работя с Владо Пенев – още когато преводачът Радослав Петкашев ми посочи този текст.

Владо Пенев е много сетивен човек… Този текст няма някакви подводни камъни, няма скрит смисъл, няма втори план, той е това, което е. Исках да работя с човек, който е свикнал да борави с големи текстове и знае как да ги разпределя. Знае кое е важно, кое може да мине по-набързо, докато се стигне до някой по-важен момент, върху който да акцентираш. Затова исках Владо Пенев, въпреки че не е режисьор.

Вие имате достатъчно роли вече. Има ли такава, която бихте искал да играете през цялата си кариера на актьор?

– Щеше ми се да играя малко повече Гичо от „Възвишение“ (постановка на Александър Секулов и Иван Добчев в Пловдивския драматичен театър – бел. а.) Исках поне още малко да продължи живота на този спектакъл. Като че ли, това е ролята… 

Много си харесвам и ролята в „Празникът“ на Явор Гърдев в Малък градски театър. Интересно ми е да видя и какво ще е бъдещето на „Всички страхотни неща“.